Невъзможният еквилибризъм
Пълен абсурд. Безмислица. Детинщина и нечуван скандал. Думите се преплитат в главата ми в безкрайни мрежи, пулсират, крещат, избухват и конвергират... Мътна работа е това - толкова много думи, а да не мога да намеря тая, която ми трябва. Мисълта ме побърква, човърка ме отвътре като паразит, превръщам се в раздразнителна лелка, в невротичен циник...
Цяла седмица съм така. Мотам се безцелно по улиците и ровя в чувала с понятията, и колкото повече ровя, толкова по безпомощно празен ми се струва. Ама че съм прост! За какво ми трябваше да излизам оня ден - сега тая работа мира не ми дава, душицата ми взе, на нищо не приличам. Някаква си лингвистика. Вместо да си стоя вкъщи и да мишкувам, погълнах известно количество течен стимулант, след което - морално и емоционално дискредитиран - излязох навън.
После я зяпах цяла вечер, нагло, отвеяно, като рисувано куче от детска книжка, с изплезен език и леко потекли лиги. Да бях трезвен, да го анализирам, да си го обясня, ама с всичкия спирт в главата цялата тая работа от една страна изглеждаше твърде сюрреалистична, за да мога да я поставя впоследствие в някаква рационална рамка, а от друга твърде перфектно синтетична, за да твърди човек, че не може да се опише с думи. Даже напротив, нека приемем - лаконичността да е мярка за интензитета на емоциите - не търся думи, а дума, даже не дума, а морфема, суфикс, звук...
Докато я слушах, беше безнадежност, лимит, безкрай, логически парадокс пренесен в категорията на сетивата. После бях толкова дезориентиран, че не знаех какво да кажа. Словото беше сломено, липсваха му думите - невъзможна трансформация, уравнение без лява част. Оттогава нервно ровя в торбата, търся думата, липсващият параметър в уравнението, който ще защити каузата на езика и на сломената ми нравственост.
Мисълта за подходящия епитет бавно превзема цялото ми съзнание. Превръщам се в заложник на собствената си емоционална нестабилност.
P.S. Персифедрон! Персифедрон! (виж следващия пост)